СВЕТОГЛЕД И НАУКА

Светоглед и наука са две духовни прояви, които не се изключват, но лежат на различни плоскости. Науката е дейност, която има за цел да изследва действителността, докато светогледът е нещо формирано. В светогледа се разкрива природната същност на човека и е налице там, където може да не съществува науката. Дори най-първобитният човек е имал свое отношение към света, което е неговият светоглед, докато науката се явява в много по-късни стадии на историческото развитие.

Ядно е, че светогледът е нещо по-първично от науката и като такова е много по-дълбоко заложено в човешката природа. Може смело да се твърди, че всяка наука в периода на нейния цъфтеж е тясно свързана със светогледа. В него са нейните корени, той е почвата, от която израства обективно валидното научно знание. Но докато науката е безразлична към въпросите за ценностите, в смисъл, че тя не се интересува от практическите последици и нейните истини, то светогледът е система от идеали, в които отделният човек или една цяла общност обективизират своята интимна вътрешна същност. Ако науката е аморална, защото не се интересува от влиянието на нейните истини върху човешкото поведение, то светогледът е тъкмо онази сила, която управлява това поведение, неговото изясняване и обработване.

В широк смисъл светогледът преследва една възпитателна и етична по същността си задача.

В епохи като нашата, когато науката достига една твърде висока степен на развитие, между светоглед и наука започва борба. Науката се стреми да стане светоглед или по-точно да измести светогледа.

Така започва един много характерен процес: човекът се откъсва от корените на своето съществувание, откъсва се от органическата връзка с общността, която го е откърмила и оформила и става индивидуалист, който се стреми да бъде автономен по отношение на средата, в която живее. Негова опора се явява науката. Нейните истини заместват системата от ценности, образувани през много векове от народната общност и този индивидуалист престава да разбира собствения си народ, най-близките хора, сам себе си дори.

В този случай науката е безсилна като нравствен водач и то не защото тя е нещо отрицателно, а защото нейната задача е съвсем друга: тя се стреми да задоволи теоретичното съзнание на човека, на не и неговото нравствено съзнание. За да се избегне този антагонизъм между наука и светоглед, необходимо е нейните резултати да се пречупват през една светогледна призма, която да им даде нравствено осмисляне и нравствена стойност. Вярно е, че в епохи на високо научно развитие всеки светоглед е научен, но науката вгражда в себе си идеали и ценностни стремежи т.е. светогледна основа (без, разбира се, да се идеологизира, както при комунистическия режим, което я отдалечава от същността й).

Следователно, светоглед и наука могат да бъдат в хармония, но да се разбере, че науката, взета независимо от една светогледна основа не може да създаде сама по себе си основата за устройството и преустройството на обществените отношения, на народния живот.

Многовековният исторически опит е показал, че никога не е съществувала държава или обществен строй, които да са били устроени само по логиката и разума. Това е така, защото човекът е същество ирационално по своята същност. Той първо е същество чувствуващо и искащо, и чак тогава – разсъждаващо. Разсъдъкът се корени във волята и чувствата, които го мотивират. Светогледът много по-вярно изразява човека и общността, отколкото науката.

Георги Кьосев, Ямбол